New Page 2

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабя на две строшена;

очи тъмнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жетварка пее нейде в полето,

и кръвта още по силно тече!

Жетва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица

и вълк му кротко раната ближе;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен;

гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, -

тихо нагазят в трева зелена

и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

трета го в уста целуне бърже -

и той я гледа, - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, -

аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, -

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, -

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли - пече!

ИЛЬО ВОЙВОДА

Прочул се Ильо войвода
по тая гора зелена,
при тая вода студена:
Ильо е юнак над юнак -
не дава хайта да мине,
не дава золум да бъде,
не дава обир да стане
по тая Рила планина
от разните ми читаци!
Събрали ми са набрали
и турци, и арнаути,
и чернокожи цигани,
а че при пашата отишли
и на пашата думали:
- Пашо ле, царска заптийо,
я дай ни пашо низами
в Мелнишки села да идем,
Иля да си уловим,
да му главата отрежем,
че е разплакал агите,
че е пролял турска кръв
на ходжи и на хаджии,
на паши и на аяни,
на молли и на дервиши! -
Пашата свика низами,
та им сърдито поръча:
- В Мелнишки села идете,
Иля войвода хванете
и го в тъмница хвърлете! -
Низами думат с жален глас:
- Пашо ле, царска заптио,
прати ни долу в Стамбула
с царя да се биеме,
ала ни, пашо, не пращай
Иля да си ловиме,
че ми е Ильо войвода -
на Крали Марко детето!

Хайдути

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна - запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи -

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода -

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири - не бой се, -

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та‘ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища -

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли -

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи -

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти -

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, -

пък ще си викна песента!

Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав -

по румелийски полета...

Един бе Чавдар войвода -

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина -

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!...

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя -

стоял ми й от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка -

тез тежки думи отровни:

"Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя -

при тоз сюрмашки изедник!

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!...

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко - казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто иска занаят."

Зави се майка, замая -

камък и падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

"Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?"...

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

"За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; -

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти й снощи доходял,

за тебе, синко, да пита -

много ме й съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него -

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище...

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш -

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш..."

Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и... пак заръда, заплака!...

Обесването на васил Левски

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

До моето първо либе

Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова -

млад съм аз, но младост не помня,

пък и да помня, не ровя

туй, що съм ази намразил

и пред тебе с крака погазил.

Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз - вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!

Забрави ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди

там, де скръб дълбока владее,

де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито!

Ти имаш глас чуден - млада си,

но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено,

там, де е се с кърви облено!

О, махни тез думи отровни!

Чуй как стене гора и шума,

чуй как ечат бури вековни,

как нареждат дума по дума -

приказки за стари времена

и песни за нови теглила!

Запей и ти песен такава,

запей ми, девойко, на жалост,

запей как брат брата продава,

как гинат сили и младост,

как плаче сиротна вдовица

и как теглят без дом дечица!

Запей, или млъкни, махни се!

Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро, - свести се!

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни...

Там... там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!

Ах, тез песни и таз усмивка

кой глас ще ми викне, запее?

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея!...

ДА НЕ ГИ ЗАБРАВЯМЕ

• ПОМНИМ ЛИ ГИ ? • ИСТОРИЧЕСКИ ДОКУМЕНТИ • ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ • ФОТО ГАЛЕРИЯ • БРЦК-НОВ •

Райна Попгеоргиева Футекова, по-известна като Райна Княгиня, е българска учителка и революционерка, ушила въстаническото знаме за Априлското въстание. В деня на обявяването на въстанието, тя го развява редом с Бенковски.Райна Футекова е родена през 1856 г. в Панагюрище.След Априлското въстание е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита и оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор.След това Райна успява да стигне в Москва с подправен паспорт. Там учи три години медицина и става акушерка. Написва своята „Автобиография“, излязла най-напред на руски език. Едва през 1934 г. е преведена на български, като това е първата книга върху Априлското въстание. В Москва Райна успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет възпитанието на 32 панагюрски сирачета, сред които е и по-малкият й брат.Райна Футекова е поканена от митрополит Климент за учителка в Търново. Три години по-късно тя се връща в Панагюрище, за да се омъжи за Васил Дипчев, който е кмет на града. Преместват се в Пловдив, но по времето на Стефан Стамболов Дипчев (като краен русофил) не може да си намери работа.Имат пет сина: Иван, Георги Владимир, Петър и Асен. Райна осиновява и едно момиченце — Гина. През 1898 Васил Дипчев е избран за народен представител и семейството се премества в София. Умира скоро вследствие на побоите в Черната джамия и Райна остава с шест деца, най-голямото от които е на 13 години. Работи предимно в кварталите „Орландовци“ и „Малашевци“. Поддържа тесни връзки със семейството на Христо Ботев.Умира 61-годишна на 29 юли 1917 г.

Васил Левски (Васил Иванов Кунчев) е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в тогавашната Павликянска кааза (област) в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка.

Васил Левски е най-малко известен с официалното си име, както и с духовното си име дякон Игнатий. Самият той се подписва в протоколите Дякон Левский, а неговите съратници го наричат Васил Дякона или само Дякона или Дякончето. Известен е с няколко турски псевдоними, например Аслан Дервишооглу Кърджалъ (В. Левски) (документ на БРЦК - Букурещ, 16 юни 1872 г.), Ефенди Аслан Дервишооглу, както и с български псевдоними: Главният книжар, Тропчо, Драгойчо и др., вкл. и един арменски - Ованес. След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години, в широка употреба влиза прозвището Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов. Васил Левски е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК).

Левски учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира от мозъчен кръвоизлив и тримата братя сами остават да се грижат за семейството. От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир "Св. Спас" под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. Пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон. По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.

През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упортва в настояването си. 1865-1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (до 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски.

През 1867 г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 – 1868). След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния.

След неуспеха на четническата тактика Левски стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. Март-април 1869 г. се връща в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Убеждава за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа.

В края на 1869 г. Левски участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“. На 7 януари (стар стил, Ивановден) 1872 г. основава в Троянския манастир първия монашески революционен комитет, чийто председател става йеромонах Макарий (от 1876 до 1897 г. игумен на манастира).

През 1871 г. за помощници на Левски са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Съдът го осъжда на смърт чрез обесване. На 18 февруари¹ (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

През 1956 г. при археологически разкопки в църквата "Света Петка Самарджийска" в центъра на София е разкрито погребение, около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.

Бележки

1. Обесването на Васил Левски, 6 февруари 1873 г. по стар стил, отговаря на 18 февруари, а не на 19 по нов стил. За подробности вижте стар стил.

Мисли

"Ние гоним царя и неговите закони!"
"Ако спечеля - печеля за цял народ - ако изгубя, губя само мене си!"
"Ако е за Българско, то времето е във нас, и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме"
"Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили"
"Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност" "Ще има едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република.“
„За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.“
„Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 1861-о да му служа до смърт и да работя по народна воля…“
„Историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму.“
„Дързост и постоянство!“
„Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.“
„Днешният век е век на свободата.“

Външни препратки

Личен бележник на Васил Левски
Биография, снимки, стихове за Васил Левски
Дяконът Левски — писма, биография, приятели

Христо Ботев е български революционер, поет и публицист, роден на 25 декември 1847 г. (нов стил — 6 януари 1848 г.) в град Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка БотеваПървоначално (1854–1858) учи в Карлово, където Ботьо Петков е учител, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през юни 1863 г. завършва калоферското трикласно училище. През октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през септември 1865 г. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка.През януари 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време на 15 април във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев — „Майце си“.През октомври 1867 г. напуска Калофер и пристига в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия, Измаил и Галац. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. През 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода и пише стихотворението „На прощаване“. Четата се разпада и не преминава Дунава. През септември същата година постъпва в букурещкото медицинско медицинско училище, но го напуска. През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава учител в Измаил. През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. На 10 юни 1871 г. издава първият си вестник „Дума на българските емигранти“ и живее в Букурещ. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество. През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов. Списва във вестник „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по късно работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 издава сатиричният в-к „Будилник“. На 20-21 август 1874 г. участва в общото събрание на БРЦК. През следващия месец става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“(8 декември 1874 г.). През 1875 г. издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През юли същата година сключва граждански брак с Венета. През септември 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“ и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета - Иванка. На 5 май издава вестник „Нова България“.Май 1876 г. — вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я турски потери.На 20 май(н.с. - 1 юни) 1876 г. е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на вр. Камарата във Врачанския балкан.

Георги Бенковски (истинско име: Гаврил Груев Хлътев) е български революционер, основна фигура в организацията и ръководител на Априлското въстание в 1876 г. в 4-ти Революционен Окръг. Роден около 1843 година в Копривщица.Истинското му име е Гаврил Груев Хлътев, има една сестра - Куна. Има тежко детство, баща му умира през 1848 и това го принуждава да учи само до 3-ти клас, след което се главява да учи терзийски занаят, за да изхранва семейството си. Става успешен абаджия още в ранна възраст и търгува и пътува в различни краища на Анадола.В началото на 1875 г. пристига в Букурещ, където се сближава с българските революционни кръгове. Стоян Заимов успява да го включи в Гюргевския революционен комитет. Бенковски участва в неговата група, която планира атентат срещу султан Абдул Азис. От него получава и паспорта на поляка Антон Бенковски и така Гаврил е прекръстен на Георги Бенковски. Планът се проваля и Бенковски се връща в Румъния. По това време се сближава с Панайот Волов, избран за водач на 4-и революционен окръг. Двамата минават Дунава и започват организацията около подготовката на планираното от БРЦК въстание в Пловдивски окръг.По време на обявяването на въстанието на 20 април 1876 в Копривщица Бенковски е в Панагюрище, заедно с повечето други апостоли. Благодарение на неговата смелост, решителност и понякога самонадеяност той измества Волов като водач на въстанието. Хвъковатата чета, с която неуморно обикаля целия регион и успява да мобилизира и мотивира много въстанници играе централна роля във военните действия на въстанието.След жестокото потушаване на бунта в Панагюрския регион Бенковски се оттегля Стара планина с малка дружина с цел да достигне румънския бряг. В последствие групата се разделя и с него остават Захари Стоянов, отец Кирил и Стефо Далматинеца. Въпреки че е май месец, времето е нетипично студено през пролетта на 1876 г. След 10 дни мъчително скитане, групата революционери бива предадена дядо Вульо на турската власт, която организира засада на мостче на река Костина, близо до село Рибарица, Тетевенско. От огнестрелния залп като по чудо се спасява само Захари Стоянов. Бенковски бива убит на място. Турците отрязват главата на войводата Бенковски и я измиват в едно кладенче, където много българи почитат паметта му всяка година.

Киро Петров Занев, по-известен само като Бачо Киро, е български учител, книжовник, историк, читалищен деец и фолклорист. Участва в българското националнореволюционното движение.Роден е на 7 юли 1835 г. в Горни Турчета, днес Бяла черква, в семейството на говедаря Петър Занев. Има двама братя — поп Гавраил Трифонов и Христо Иринчев.След като учи в селското килийно училище, Бачо Киро постъпва в Батошевския манастир. След 1852 г. учителства като селски даскал в Коювци (дн. Коевци), Мусина, Михалци, Вишоград. През 1857 г. се завръща в Бяла Черква, където преподава до смъртта си през 1876 г., с изключение на 1871 г. Основава читалища.През февруари 1872 г. става председател на революционния комитет в Бяла Черква.Когато през 1876 г. избухва Априлското въстание, Бачо Киро става един от организаторите и подвойвода на четата на Поп Харитон, Петър Пармаков и Христо Караминков, които действат в западната част на Първи търновски революционен окръг. Участва в сраженията при Дряновския манастир, но след десетдневна обсада четата, в която участва, е разбита.Бачо Киро е изправен пред съд във Велико Търново, където е обесен на 28 май 1876 г.

Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, е български хайдутин и войвода, смятан за национален герой и в Република Македония. Роден е на 28 май 1805 г. в Берово, днес на територията на Република Македония, в семейството на бедния земеделец Марко Попгеоргиев. За Ильо войвода са създадени много народни песни. Той е наричан още Кара Илия, Ильо Беровчанина, Ильо Харамията, Ильо Шопа, Ильо Малашевски, дядо Ильо, капитан Ильо.Детството на Илия преминало като това на всички деца в селото — с по-малко игри и с повече работа. Той бил добър помощник на родителите си, които от малък го пращали да пасе овце и коне по околните баири.Момчето расло на воля и сред връстниците си изпъквало със своята разсъдливост и съобразителност — било надарено със силна памет. В Берово по онова време е нямало училище и Ильо Марков останал неграмотен до края на живота си.През 20-те и 30-те години на ХІХ век Берово е имало облика на неголямо градче. Жителите му се занимавали със скотовъдство, земеделие и малко търговия. Този край не бил засегнат от кърджалийските набези и неговото население живеело сравнително спокойно. Все пак в отделни случаи местните бейове и аги са му припомняли кои са истинските господари тук. Но Ильо Марков — вече момък с представителна осанка, широкоплещест и як, бил измежду онези българи, които не преглъщали оскърбленията.Един ден беровският бюлюкбашия с неколцина сеймени се настанил „на гости“ у дома на Марко Попгеоргиев. Станало ясно какво ги е отвело там — хубостта на двете Ильови сестри. Разбрал, че е застрашена честта им, момъкът застанал срещу бюлюкбашията и с твърд глас поискал от него да напусне дома му. Бюлюкбашията се заканил да си отмъсти за тази обида, но заканата така и не се осъществила.Местните османлии нарекли сина на Марко Попгеоргиев Кара Илия, т.е. Черния Илия. Това е показателно за отношението им към него. Въпреки, че Ильо бил с мургава кожа, вероятно турците са имали друго предвид: освен „черен“, „кара“ означавало „страшен“.Около 1830 г. Ильо Марков, вече двадесет и пет годишен мъж, напуснал родното Берово, за да отиде в Рилския манастир. Там заел длъжността на пандурин — т.е. пазач. Задачата му била да брани манастирските имоти от върлуващите разбойнически шайки. Най-често нападателите били арнаути. Предполага се, че Ильо не е бил сам и вероятно с него е имало още хайдути, които са му помагали.Като пандурин той служил в манастира 18 години. През 1848 г. се завръща в Берово и се жени за съселянката си Цона. От нея му се раждат три деца: дъщерята Велика и синовете Никола и Иван.През 1850 г. за неуредени лични сметки местният турчин Мехмед-байрактар убил брат му Станко. Ильо войвода реагирал бързо и след два дни Мехмед-байрактар е намерен смъртно прободен с нож. Турците разбират кой го е убил и причакват Ильо войвода в засада край дома му, но той не се появява.Скоро след тази случка тръгнала мълва, че Ильо предвожда хайдушка дружина в планината. Говорело се, че в дружината влезли едни от най-преданите другари на Ильо — Георгия Грънчаро, Златко Голчо и Стоимен, който му бил станал байрактар. След две-три нападения над отделни османлии-разбойници слуховете за Ильовата дружина се потвърждават. Заедно с името на войводата се споменават имената на Цеко от Гърляно, Стаменко Мицов от Очипаля, Нико Камбера от Ваксево — хора, които имали причина да „хванат гората“.Жителите на околните села били спокойни, защото разчитали на помощта на Ильовата дружина в трудни моменти. Например, когато на Ильо войводата му се оплакват от чорбаджията гъркоманин Доказана, Ильо влиза с дружината си посред бял ден в Берово и го убива насред мегдана. Местните бейове и аги се стреснали, а българите си отдъхнали — имало кой да ги пази от своеволията на тираните.Предполага се, че по време на Кримската война (1853 – 1856) Ильовата дружина е наброявала около седемдесет души. Тя представлявала внушителна сила, за наличието на която властта си е давала сметка. Известно е, че в резултат на Кримската война Русия, покровителката на християнското население в турската държава, претърпява неуспех. Този факт окуражава поробителите и се усилва потисничеството върху раята. В района на Ильо войвода обаче те не смеели да гнетят населението. В Дупница, например, местните османлии замислили погром над българското население на градчето. Научил, че срещу Великден те се готвят да колят българите, войводата праща хабер до властта, като предупреждава: „Цяла нощ ще обикалям с дружината си край града и разбера ли, че някой посяга на българите, ще избия всички мюсюлмани, а турските махали ще изравня със земята!“. Заплахата подействала и Ильо пак спасил българите.Официалната власт се принудила да влезе в преговори с войводата. Мюдюрът на Радовиш бил упълномощен и се срещнал с Ильо. На въпроса му, защо създава неприятности на царската власт, войводата отговорил, че докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие — нито той, нито който и да бил от четниците му.Тези Ильови думи мюдюрът предал на пашата в Скопие, който от своя страна уведомил за състоялата се среща в Цариград. Оттам изпратили известие с препоръката: да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако той преустанови хайдушкия си занаят и мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дал съгласието си, но при условие, че му се издаде писмено опрощение, което ще гарантира безнаказаността на него и на другарите му. Турската власт се принудила да приеме поставеното условие и да го изпълни.Едва тогава Ильо Марков разпуснал дружината си и се завърнал в Берово. Но малко продължил мирният му живот. Беровските османлии не били забравили за убийството на Мехмед-байрактар. Жадни за мъст, те изпратили платени убийци, но Ильо ги изпреварва. Предупреден, той с верния си другар Нико Камбера ги причаква край селото и ги избива. Още същия ден двамата отново започват хайдушкия живот. Това станало през лятото на 1855 г.В отговор властта арестува жената и трите деца на войводата и ги интернира в Кюстендил, където ги изоставя на волята на съдбата — без препитание, без никакви средства. Тук местните българи правят всичко възможно да облекчат тежката участ на Ильовото семейство.В началото на 1856 г. османското правителство издало така наречения Хатихумаюн — височайши указ. По силата на този документ трябвало да се обезпечи на всички поданици на султана правото на личността, имуществото и честта, независимо от класовата принадлежност, вероизповедание и националност. В указа се казвало, че завинаги ще се изкорени злото и ще се осъществят редица икономически реформи. Декларирало се равноправие при разглеждането на съдебни въпроси, обещавало се, че ще се въведе ред и законност в империята.Тези обещания така си и останали на хартия. Но те подлъгали мнозина, а между тях — и няколко от Ильовите хайдути. Те захвърлили пушките и се върнали към мирния живот. Не след дълго, обаче, сеймените ги заловили. По нареждане на великия везир Кбразлъ паша ги обесват — четирима в Кюстендил, а други осем — в Ниш. Между екзекутираните бил и Цеко, един от най-старите четници на Ильо и дългогодишен байрактар на дружината му.Властите, ликвидирали по този начин част от другарите на Ильо, се окуражили от постигнатия успех, и предприели по-широка и добре обмислена акция в Малашевско и Пиянечко. Стремейки се веднъж завинаги да се справят с капитан Кара Илия, те изпратили там многочислена редовна войска и башибозук. Същевременно те завардили планинските проходи.Ильо войвода навреме разбрал за опасността. Той търсил изход, за да спаси дружината си. По това време до него достигат сведения, че някои от най-известните войводи като Иван Кулин и Цеко Павлов, хайдути от Северозападна България, са се прехвърлили в Сърбия, и че тяхната цел не е само да намерят временно убежище на територията на сръбското княжество.Ильо войвода се преместил в Белград през есента на 1861 г. Там той станал пръв помощник на Георги Сава Раковски, като Раковски го натоварва със задачата да обучава част от доброволците в Първа българска легия за водене на партизанска война. Дядо Ильо, както вече започнали да го наричат, се оказал вещ и незаменим инструктор. Името му се споменавало редом с това на Раковски, и за него съобщават в донесенията си европейските дипломати.През юни 1862 г. между белградчани и войници от турския гарнизон станало въоръжено сблъскване. Това дало началото на обсадата на крепостта, където се намирал Ашир паша. Дядо Ильо се включил заедно с почти цялата си чета в Първа българска легия, и станал командир на един от батальоните, щурмуващи крепостта. Лично той на няколко пъти повеждал легионерите, удивлявайки със смелостта си европейските наблюдатели. Намесата на чуждите консули обаче осуетила открилата се възможност крепостта да бъде превзета, и военните действия били прекратени. Част от българските доброволци от Първа българска легия били настанени начело с дядо Ильо в Крагуевац.След две години войводата се върнал в Белград. Там се заселил с двамата си пораснали синове. В сръбската столица Ильо Марков бил на особена почит и често княз Михаило Обренович го канил да присъства на военни паради и провеждане на войскови учения и стрелби. Награден е с орден и получил капитанско звание, и дори му била отпусната месечна пенсия от 150 динара.През 1876 г. Сърбия започва подготовка за война с Турция. По тази причина в Белград се стичат бивши хайдути, четници и бегълци от поробената родина. Въпреки че Ильо Марков бил вече седемдесетгодишен, той не се поколебава и сформира чета от триста души, сред редиците на коята били и двамата му синове.В началото на военните действия дядо Ильовата чета водила самостоятелни сражения, но след това е включена в руско-албанския батальон, командван от руски офицери-доброволци. В една от битките дядо Ильо бил тежко ранен. Наложило се да го оперират, и месеци наред след операцията той лежи в болницата, където за него се грижи милосърдната сестра София, сръбкиня по произход. По-късно тя станала негова втора съпруга.Когато Русия обявила война на Турция на 12 април 1877 г., Ильо Марков бил все още в болницата. Малко по-късно той получил писмена покана от щаба на действащата руска армия да участва във войната като войвода на чета. Препоръчал го е Хитрово, бивш консул на Русия в Битоля.Дядо Ильо се отзовал с готовност на поканата. Въпреки незаздравелите си рани и опасността дясната му ръка завинаги да остане недъгава, старият поборник заминал за Свищов, където бил щабът. Тук вече били дошли някои от най-известните войводи: Георги Пулевски, Димитрия Трифунов, Георги Антонов, капитан Георгия, Григор Огненов. Не след дълго командуването ги изпратило в Ловеч, където войводите и техните чети били екипирани и въоръжени от доброволци.В края на лятото четата на Ильо Марков наброявала петдесетина мъже — доброволци от Кюстендилско и Македония, мнозина от които години наред не са се разделяли с пушките си. Подобен бил съставът и на другите чети от българи, които заедно с дядо Ильовата са придадени към Западния отряд на генерал Гурко. Тяхната задача е заедно с руските волонтори да преминат Стара планина, да завземат София и оттам с бърз ход да се явят в тила на турските войски, атакуващи Шипченския проход.Започнала една особена трудна операция: превозването на руските оръдия през зимния балкан. Дни и нощи почти без почивка, макар и бавно, руси и българи, обединени от една цел, напредват през район, където турските войски не ги очакват. В тези изключително тежки моменти особено се отличават четите на капитан Георгия и на дядо Ильо. Лично генерал Гурко след преминаването на балкана наградил двамата войводи с ордена за храброст Св. Георги и им изказал благодарност.Малко преди победоносното влизане на освободителите в София, всички български чети от отряда на генерал Гурко били дадени в подчинение на дядо Ильо. Включват ги към сборния отряд на подполковник Юрий Антониевич Задерновски, който получил заповед за преследва турските войски от софийския гарнизон по направлението Радомир — Кюстендил.На 27 декември ръководената от дядо Ильо чета влязла без бой в Радомир. Тук войводата, подпомогнат от архимандрит Зинови Поппетров, установил временно управление на града. На 2 януари 1878 г. бил освободен и Дупница. По-нататъшният ход на сборния отряд обаче е спрян — дошло е известие да не се настъпва към Кюстендил, тъй като вече са започнали преговори.Дядо Ильо не можел да се примири с мисълта, че Кюстендилският край ще остане в турски ръце. С мълчаливото съгласие на подполковник Задерновски той повел четата си. На 6 януари се установил на бивак в село Коняво. Пет дни по-късно, подпомогнат от един ескадрон на четвърти улански харковски полк, Ильо Марков влиза в Кюстендил, тържествено посрещнат от българското население на града. На другия ден обаче разузнаването докладва, че откъм Крива паланка настъпва редовна турска войска. Данните за нейната численост са точни: два табора анадолска пехота, една кавалерийска част и две планински оръдия, както и многоброен башибозук. Съпротивата срещу тези сили била безсмислена. Малобройният руски ескадрон и четата на дядо Ильо били принудени да се изтеглят от Кюстендил.Това било само временна мярка с цел да не пострада градът. Повторно, и този път завинаги, Кюстендил бил освободен на 17 януари от един силен отряд, командван от генерал Майендорф, подпомогнат от четата на дядо Ильо. Това станало само два дни преди подписването на примирие в Одрин. Според него демаркационната линия минавала по билото на Осоговската планина, като изкуствена разделила областта Пиянец. Така че южната й част и Малешевско с родното Берово оставали в турски ръце. Именно за там в края на януари се отправил дядо Ильо и четата му. Ильо Марков освободил Пиянец само временно, за около 100 дена.През март в Сан Стефано депутация от видни българи поднесла благодарствен адрес до император Александър ІІ, подкрепен от двеста хиляди подписа. На церемонията присъствал и дядо Ильо, поканен от руското главно командване. Тук го наградили с орден за храброст.След два месеца турската власт изпратила войски в освободената от дядо Ильо Пиянечка околия. Старият войвода разбрал, че нищо не може да направи — Пиянец бил извън демаркационната линия и русите не позволили да се наруши договорът. По това време дядо Ильо се установил със семейството си в Кюстендил, където решил да доживее дните си. Но не за дълго.След оповестените в края на юли решения на Берлинския конгрес, вълна от протести заляла цялата страна. В някои от по-големите градове се създали комитетите Единство, чиято задача била да се поведе борба за освобождението на останалите под робство българи. Те били основани от едни от най-изтъкнатите някогашни националреволюционери, прочути войводи и опълченци. Сред тях бил и Ильо Марков.След избухването на Кресненско-Разложкото въстание в района на днешния Благоевградски окръг, дядо Ильо, един от активните участници в неговата подготовка, не се поколебал да поведе чета, въпреки своите 73 години.В края на юли дядо Ильо войвода, митрополит Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев — и тримата изключително популярни сред народа като борци за неговата свобода — се срещнали тайно с окръжните управители на Кюстендил и Горна Джумая (днешен Благоевград) — Шевченко и Овсянний. Срещата се състоява в Рилския манастир. На нея двамата окръжни управители дали съгласието си за започването на въоръжени действия на територията на днешна Югозападна България.Въстанието избухнало на 5 октомври 1878 г. Първите сражения срещу турците, започнали в района на Кресненските ханове, били успешни. Към въстаниците се присъединили стотици българи, дошли от други краища. Въстанието пламнало и в Разложко. През тези героически дни дядо Ильо войвода действал с четата си в района западно от Струма. Познати му били всички местности, тъй като хайдутствал тук преди години. Въстаниците гледали на него като на божество.Кресненско-Разложкото въстание завършило с неуспех. Неполучили подкрепа, повече от старите войводи разформировали четите си. Дядо Ильо се завърнал в Кюстендил. Останал без средства, старият поборник бил принуден да моли за пенсия. Едва две години по-късно Народното събрание му отпуснало двеста лева месечно, издействани след упоритото застъпничество на младия депутат Стефан Стамболов.През 1885 г. избухнала Сръбско-българската война. Вече осемдесетгодишен, Илия Марков отново нарамва пушката. Явил се доброволец и го включили в четата на Димитър Попгеоргиев Беровски, която действала в сръбския тил.Вестта за участието на престарелия войвода във войната обходила целия фронт. Офицерите идвали да му стиснат ръката, а войниците гледали на него с възхищение. За тях той бил символ на безгранична любов към отечеството, на преданост към идеалите на българина за свобода.За заслуги в тази война Ильо Марков е награден с най-високото българско военно отличие — златен орден за храброст. Сръбското правителство обаче спира пенсията, която му била дадена от княз Михаил Обренович.Илия Марков Попгеоргиев умрял в Кюстендил на деветдесет и три годишна възраст, на 17 април 1898 г., изпратен в последния си път от признателното гражданство на Кюстендил и от представителни делегации на десетки градове от цяла България.

ФИЛИП ТОТЬО, Тодор Тодоров Станчев, 1830 - 23 март 1907 г.

Деец на националноосвободителното движение, войвода. Роден в колиби Гърците, дн. гр. към с. Вонеща вода, Ловешко. След 1850 г. е хайдутин в четите на Бойчо войвода, П. Чернев, Ст. Люцканов Попов, Жельо войвода; води дружина из Стара планина. Приема четническата тактика, разработена и провеждана от Георги Раковски, и в съответствие с плана му на 15 май 1867 г. начело на чета от около 40 души преминава р. Дунав при Свищов. След разбиването й с още 4 души стига до Стара планина, присъединява се към четата на Панайот Хитов и с нея се оттегля в Сърбия. Установява се в Одеса, където получава пенсия от руското правителство. През 1875 г. е определен от Българския революционен комитет (БРК) да премине с чета в България, което не се осъществява. Предвожда доброволческа чета в Сръбско-турската война (1876); участва и в Руско-турската освободителна война. Умира в с. Две могили, Русенско.

Тогава пашата ме предаде на двама заптии... Тези заптии ме заведоха в една особна стая, гдето имаше един синджир на земята, навит на колело, и ме туриха да коленича на него. И си излязоха, като оставиха един часовой да ме пази. И тъй стоях на този синджир повече от двадесет и четири часа. През това време влизаше един заптия и ме питаше ще се призная ли. Аз му казах, че и да ме изгорят жив, аз няма що да кажа и че не зная нищо.

Най-после ме предадоха на един арнаутин на име Ибрахим. Този арнаутин дойде при мене и ми каза да стана и вървя след него. Аз станах и отидохме в друг затвор, в който имаше диреци. И един заптия имаше да ни чака. Казаха ми да се изправя до един дирек. Взе тогава арнаутинът едно въже и заедно със заптията ме вързаха в дирека. Стегнаха ме така, щото не можех ни с крак, ни с ръка да помръдна, и излязоха. Аз си мислех, че тъй ще ме държат и поне сега ще мога да задремя. Догде аз тъй си мислех, арнаутинът пак дойде и носеше в ръцете си една конска торба с негасена вар и пепел. Закачи я на главата ми така, щото главата ми беше цяла в торбата, и започна да удря отдолу торбата. И всичкият прах се набиваше в очите ми. Държаха ме тъй около три-четири часа, като Ибрахим удряше торбата. Този прах дотолкова ме задави, щото почна да тече вода от очите, устата и носа ми. И тази вода почна да гаси варта. Аз вече припаднах, но като бях вързан, не можах да падна. Най-после дадох знак да спре. Той дойде при мене, сне торбата и ме попита:

- Ще кажеш ли?

Аз му казах с глава, че ще кажа. Тогаз ми донесе вода. Измих си лицето, което цялото се обели, като че беше с вряла вода попарено. Очите ми се бяха зачервили. С една дума, бях обезобразен и не приличах на человек...

(Из спомените на Филип Тотю за затварянето му в
Търновския затвор през 1854 г.

Димитър Николов Асенов, по-известен като Хаджи Димитър, е един от най-известните български воеводи. Умира на връх Бузлуджа на 28 години. За смъртта му Христо Ботев пише стихотворението „Хаджи Димитър“.Димитър е роден в семейството на търговеца Никола и Маринка Асенови. Когато е на 2 години, той и семейството му отиват на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър е хаджия.По време на хаджи Ставревото въстание 1862 г., хаджи Димитър излиза в Балкана с чета и цяло лято бродил из планината.През пролетта на 1864г. се включва в четата на Стоян войвода (Стоян Попов от Сливен) като знаменосец. Четата била от 12 души и имала за задача да убие търновския гръцки владика. Преди да влязат в Велико Търново четата се разпада и четниците се отделят от войводата. Командването се поема от Хаджи Димитър който ги повежда към Сливенския балкан, а през август се завръщат обратно в Румъния.На 21 май 1865г. в жилището на Г. С. Раковски се сформира чета, между които са Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Юрдан Юрданов - Инджето, Петър и Тодор Шиварови. На 13 юни 1865г. четата преминава Дунав под гр. Силистра и през Лудогорието се отправя към Котленския балкан. Действува в района на р. Тунджа, Твърдица, Карлово, Габрово и прочутото хайдушко сборище Агликина поляна. Завръща се в Румъния през август.През пролетта на 1866г. от Румъния преминава чета от 20 души ръководена от трима войводи: дядо Жельо, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Стига до Сливенския балкан където се разделя на три и действа до есента когато се събира и връща в Румъния.Преминаването на четата съвпада и с публикуването на меморандума на Тайния революционен комитет до султана и се свързало с него. От тук нататък думата "хайдутин" е заменена с думата "комита".През пролетта на 1868г. в Румъния се сформират четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Голяма част от четниците са били легионери във Втората българска легия в Белград.На 5 юни 1868г. четата преминава Дунав с една гемия и слиза близо до с. Вардим.Първото сражение води в лозята край Караисен с турска потеря от около 1000 души. Откъсва се от преследвачите и с нощен преход достига до Карапанова курия в землището на с. Горна Липница.Тук на 7 юли четата води втория си бой като нанася значителни загуби на противника си и дава един убит и двама ранени.На 8 юли става сражение около село Вишовград, в местността Дългидол. Сега там има изграден паметник.На 9 юли в Канлъдере (местност пак в землището на Вишовград, на няколко километра на юг - югоизток от Дългидол) става кръвопролитно сражение (четвъртото на четата), в което четата е разбита. Ранен и пленен е Стефан Караджа. Под ръководството на Хаджи Димитър останалите 58 души продължили към Балкана. Днес в местността Канлъдере, името на която означава "кървава река" на турски, има паметник и чешма, посветени на загиналите четници и местното население организира отбелязване на четвъртата битка, около 22-и юли (9-и юли нов стил).На18 юли 1868 г. при връх Бузлуджа в Шипченска планина става последното сражение на четата при което е убит и Хаджи Димитър.

СТЕФАН КАРАДЖА, С. Тодоров Димов, 1840-1868 г.

Революционер, войвода. Роден в с. Ичме (дн. Стефан Караджово), Ямболско. Потомък на Момчил войвода. Участник в Първа българска легия в Белград (1862). През 1864-1866 г. обикаля с малка чета из Стара планина. През 1867 г. участва в организирането на чети в Румъния за България и в създаването на Втора българска легия в Белград. Заедно с Хаджи Димитър организира и предвожда чета, която на 6 юли 1868 г. преминава р. Дунав при с. Вардим, Търновско, и се отправя към Стара планина. Открита и нападната от потеря и редовна турска войска. Тежко ранен в боя в местността Канлъдере (при с. Вишовград, Търновско). Заловен и обесен полумъртъв в гр. Русе.

Панайот Иванов Хитов (1830 – 1918) е български националреволюционер и четнически войвода.Роден е през 1830 г. в град Сливен. През 1858г. е хайдутин в четатата на Георги Трънкин. Две години по-късно е избран за войвода. Неговата дружина е сред най-активните в Югоизточна България. При него са хайдутствали Хаджи Димитър, Стоян Папазов, Дядо Желю. След възванието на Раковски възприема четническата тактика и през 1853 г. с дружината си заминава за Сърбия.Съобразно плана на Раковски, Панайот Хитов е определен за първостепенен български войвода. Като такъв на 28 април 1867 г. преминава от Румъния в България начело на значителна чета със знаменосец Васил Левски. С нея по-късно се оттегля през Стара планина в Сърбия.От април 1872 г. е член на БРЦК. Привърженик е на идеята за съгласуване на българското революционно движение със сръбските действия против Турция.Войвода на доброволческа чета в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската война от 1877 – 1878 г.Написва Моето пътуване по Стара планина и животописване на някои бългаски стари и нови войводи (1872)След Освобождението Хитов живее в Русе. Взема участие в политическия живот. През 1885 г. е начело на Съединението в Сливен. Заради борбата му срещу режима на Стефан Стамболов е хвърлен в затвора.Умира на 22 март 1918г.

Георги Раковски (истинско име Сава Стойков Попович; 1821 – 1867) е роден в Котел в будно търговско — занаятчийско семейство. Учи в местното килийно училище, продължава в Карлово при Райно Попович. От края на 1837 г. постъпва в гръцко училище в Куручешме (Цариград). Изучава хуманитарни и природни науки, древни и модерни езици. Реагира на всеки опит да се осмеят или оклеветят българите с остро патриотично чувство. Свързва се с дейците на черковната борба Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. През 1841 г. пътува до Атина, където е създадено тайно македонско дружество с цел организиране на общо въстание. Пътува до Браила (под името Георги Македон), след като узнава, че българи и гърци готвят съвместно въстание. Бунтът е осуетен от румънските власти, но Раковски остава в Браила, за да продъжи организирането патриотичните сили. Издържа се като частен учител по старогръцки и френски. Отново румънската полиция се намесва, но Раковски успява да се укрие. Обръща се към руския консул, но той го предава на румънското правителство и на 14 юли 1848 г. го осъждат на смърт. Тъй като е бил гръцки поданик, гръцкото консулство се наема да го изпрати в Атина, но гръцкият посланик в Цариград го изпраща тайно във Франция. Установява се в Марсилия за година и половина. След като не е възможно да учи в Париж, както му е обещал гръцкия консул, той се връща в Котел и се включва в народната борба. За да заблуди полицията се преименува на Георги Раковски. Отново, заедно с еснафите в Котел, борещи се срещу чорбаджиите, са наклеветени пред турската власт. Биват арестувани и във вериги откарани в Цариград. Осъдени са на 7 години строг тъмничен затвор. По-късно Раковски е освободен. Страданията в затвора описва в спомените си „Неповинен българин“.

Работи в Цариград като адвокат и търговец. Участвува в черковната борба. От същото време датират и първите му литературни опити. По време на Кримската война (1853–1856) постъпва като преводач в турската главна квартира в Шумен. Създава Тайно общество с цел да събира и изпраща военни сведения на руското командване. Поради предателство е разкрит, арестуван и пратен в Цариград. Успял да избяга, организира чета от 12 души, която през 1854 г. прехвърля Източна Стара планина, за да повдигне духа на българското население да се присъедини към руските войски. Води си дневник. Поради оттеглянето на руските войски, разпуска четата и 4 месеца се укрива у дома си в Котел, където замисля поемата „Горски пътник“ и скицира спомените „Неповинен българин“. В началото на 1855 г. напуска Котел, отсяда в Свищов и пише първото си стихотворение „Постъп (марш) българский“. Заминава за Букурещ, после — за Нови Сад. Там издава в. „Българска дневница“ (юни — октомври 1857), с който поставя началото на българската революционна журналистика, като замисля и пробния брой на в. „Дунавски лебед“. В Нови Сад издава „Предвестник горского пътника“. Започва да печата началото на поемата си „Горски пътник“, изучава българското историческо минало и проектира да създаде българско книжовно дружество. Турското правителство настоява пред австрийските власти да бъде арестуван и съден и отново поради гръцкото си поданство успява да избяга и се установява за известно време в Галац (Румъния) като после се прехвърля в Одеса и постъпва като възпитател в Духовната семинария. Руската цензура не му разрешава да печата вестници. Издава само едно от подготвените си съчинения — „Показалец... “. В 1860 г. отива в Белград. Издава част от научните си трудове, довършва печатането на „Горски пътник“. Започва издаването на в. „Дунавски лебед“ (1860–1861). От 16 бр. нататък го издава и на френски език с цел да запознае европейската общественост със съдбата и борбите на българите. Тук съставя план за освобождението на България и „статут за едно Привременно българско началство в Бялград“. Създава Първата българска легия (1862). На 3 юни 1862 г. избухва очакваното сблъскване между сърби и турци като легията веднага се намесва. Очакваната война е избегната и Раковски е принуден да разпусне легията. Той не се отчайва и подхваща нова идея за създаване на съюз на балканските християнски народи срещу Турция. През 1863 г. посещава Атина, Цетина и Букурещ като влиза във връзка с държавници и общественици. Издава в. „Бъдущност“ (1864) — списван на български и румънски с цел създаване на българско-румънски съюз. Издава в. „Бранител“ и подпомага преминаването на хайдушки чети в България. Българската емиграция и създадения таен комитет са разединени. Раковски изработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“. Продължава книжовните си занимания. Проектира първа книжка на сп. „Българска старина“ и пише подробна автобиография. Умира от туберкулоза в околностите на Букурещ.

Раковски е първият идеолог и организатор на национално-освободителното движение в България и е негов ръководител през първите 10 години. Още като ученик в Цариград разбира значението на българското исторически минало за укрепване на националното съзнание.

Гоце (Георги) Николов Делчев е революционер, водач на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.Българската историография го разглежда като български, а македонската - като македонски революционер.Роден e в Кукуш през 1872 г. Завършва прогимназия в родния си град, след което продължва образованието си в Солунската българска мъжка гимназия "Свети свети Кирил и Методий". През 1891 г. постъпва във Военното училище в София, но заради участието му в социалистически кръжок е изключен и от 1894 г. е учител в Щип, където учителства Даме Груев, един от основателите на ВМОРО, която по това време носи името Български македоно-одрински революционни комитети. Гоце Делчев е привлечен в организацията от Д. Груев и по-късно се превръща в неин фактически ръководител. Основната идея на ВМОРО, е че освобождението на Македония и Одринско е възможно чрез общо въоръжено въстание. Като своя първоначална цел организацията си поставя автономията на Македония и Одринско в рамките на Османската империя.През 1895 г. Г. Делчев напуска учителството и се отдава изцяло на революционна дейност. Той е един от първите организиратори на пограничните пунктове на организацията в България - Кочериново, Рила, Кюстендил, Дупница и др. и на нелегалните канали към вътрешността на Македония. През 1896 участва в работата на Солунския конгрес на ВМОРО и заедно с Гьорче Петров изработва програмата и устава на организацията, който предвижда изграждането й на демократични основи. След конгреса Гоце Делчев е избран за задграничен представител, подвижен член на ЦК на ВМОРО. Той полага големи усилия за изграждане на революционната мрежа, както и за снабдяването на организацията с оръжие.През 1899 г. по инициатива на Г. Делчев се пристъпва към изграждането на четническия институт на ВМОРО, който изиграва изключително важна роля за по-нататъшното й масовизиране и революционизиране. Като главен ревизор на четите Г. Делчев предприема няколко обиколки из Македония и Одринска Тракия. През 1902 г. заедно с Гьорче Петров участва в изработването новата програма и устава на организацията. Тя вече си поставя за цел привличането и сплотяването "на всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност" и за извоюване на пълна политическа автономия. По това време името на организацията е Тайна македоно-одринска революционна организация. Въпреки постигнатите успехи в организационното й изграждане Г. Делчев все още не е убеден, че тя е готова да пристъпи към въоръжено въстание, поради което се противопоставя на взетото в негово отсъствие решение от Солунския конгрес от 1903, за вдигане на въстание в Македония и Одринско през пролетта на същата година. Заедно с Д. Груев и други революционни дейци успяват да отложат обявяването на въстанието за през лятото на 1903 г., както и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. да се обяви главно в планинските и полупланинските райони и в него да вземат повече участие сформираните за тази цел въоръжени чети.През март 1903 г. четата на Гоце Делчев взривява моста на р. Ангиста - на железопътната линия Солун - Одрин. В началото на май същата година, на път за среща с водителите на Серски революционен окръг четата му попадна в обкръжение в с. Баница, Серско и след еднодневно сражение с превъзхождащата ги потеря Гоце Делчев пада убит. Гибелта му се възприема от съвременниците и от историците като една от най-тежките загуби за ВМОРО.

Дамян (Даме) Йованов Груев е революционер, деец на национално-освободителното движение в Македония и Одринско, един от основателите и идеолозите на ВМОРО.Българската историография го разглежда като български, а македонската - като македонски революционер. Роден е през 1871 г. в с. Смилево, Битолско. Средното си образование получава в Солунската българска мъжка гимназия а по-късно учи във Великата школа в Белград, както и история във Висшето училище в София (дн. Софийски университет). Като студент прави първите си опити да създаде революционна организация за освобождение на Македония. Както пише в спомените си, в опитите си за създаване на подобна организация заедно със съмишлениците си са следвали примера на българските революционни организации он 60-те и 70-те години на 19 век.През 1891 година е изключен от Висшето училище като заподозрян в убийството на министър Христо Белчев. Установява се в различни места в Македония - Битоля, Смилево и Прилеп, където учителства и прави опити за създаване на освободителна организация. В своите спомени Даме Груев отбелязва, че една от причините за опитите му за създаване на революционна организация е засилилата се сръбска пропаганда в Македония: "мислехме, че трябва да се тури на дневен ред идеята за освобождение на Македония преди да успее сръбската пропаганда да се засили и раздроби народа".През лятото на 1893 година се установява в Солун, където работи в книжарницата на Коце Самарджиев. През октомври 1893 година усилията му за създаване на революционна организация се увенчават с успех. На 23 октомври 1893 година в Солун заедно с д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев Дамян Груев поставя началото на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО), която в различни периоди от своето съществуване носи различни имена - Български Македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), Тайна Македоно-Одринска революционна организация (ТМОРО) и др. Основна политическа цел на организацията е борбата за автономия на Македония и Одринско. В сформирания Централен комитет Д. Груев е избран за секретар-касиер. През следващата година Даме Груев се отдава изключително на организационна дейност в различни градове и села на Македония. През есента на 1894 г. Даме Груев (по това време учител в българското училище в Щип) привлича в редовете на ВМОРО нейния бъдещ ръководител Гоце Делчев.През 1895 и 1896 година Д. Груев като инспектор на българските училища в Солунско, предприема редица обиколки с цел разширяване и укрепване на организационната мрежа. Установява контакти с Върховния Македоно-одрински комитет и прави опити за единодействие между двете македоно-одрински организации.През 1898 г. властта го интернира в Битоля, където впоследствие е назначен за учител от страна на органите на Българската Екзархия. През август 1900 година е арестуван и прекарва близо две години в Битолския затвор, откъдето продължава да ръководи организацията. През май 1902 г. заточен в Подрум кале в Мала Азия, което му отнема възможността да участва в съдбоносния Солунски конгрес на ВМОРО през януари 1903 г., на който се взима решение за въоръжено въстание. През 1903 година е амнистиран. Въпреки че заедно с Гоце Делчев и други ръководители на ВМОРО е против предстоящето въстание, не може да го спре. Полага усилия за отлагане датата на въстанието с цел неговата по-добра подготовка. През април 1903 г. е председател на Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО. На него Даме Груев заедно с Анастас Лозанчев и Борис Сарафов е избран за член на Главния щаб. Това му дава възможност да бъде един от основните ръководители на бъдещето въстание. Заедно с Борис Сарафов определя датата на въстанието в Битолския окръг. Д. Груев участва активно в Илинденско-Преображенското въстание, както и във възстановяването на ВМОРО след неговия злополучен край. Играе ръководна роля в организацията след 1903 г. и със своя авторитет успява да потуши част от конфликтите в нея.През 1904 г. председателства Прилепския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО, а през следващата година първия общ конгрес на организацията след въстанието - Рилския. Въпреки че на Рилския конгрес на ВМОРО превес взима противоположното крило на организацията - т.нар. левица, Даме Груев е избран за член на ЦК и е един от нейните фактическите ръководители до смъртта си. На 23 декември 1906 година четата на Даме Груев е открита от турските власти край с. Русиново, Малешевско. При завързалата се престрелка той е убит.

Яне Сандански е български революционер живял в края на 19 и началото на 20 век. Един от войводите на ВМОРО след смъртта на Гоце Делчев през 1903 година. Яне Сандански е роден през 1872 година в полите на Югозападен Пирин в с. Влахи до гр. Кресна. През 1878 г. Семейството му емигрира в България и се заселва в Дупница. През 1892 г. постъпва в 13 пехотен полк в Кюстендил, а през 1895 г.се включва активно в живота на ВМРО. През април месец на 1901 г. той сформира първата си чета, която дава началото на неговата близо 15 – годишна непрекъсната революционна дейност.През 1902 година на път от Банско за Горна Джумая (Благоевград) Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов отвличат протестантската мисионерка Елън Стоун и така започват аферата Мис Стоун. Поисканият откуп от 14 500 турски златни лири е за въоръжаване на ВМРО. Въпреки преследванията, на 18 януари 1902 г., четата успява да получи откупа в Банско. Малко по-късно мис Стоун е освободена и изнася много беседи в Америка за македонската кауза.Нараства напрежението между ВМРО, на страната на която застава Сандански и Върховния комитет, ръководен от генерал Цончев. След разгрома на Илинденско-Преображенското въстание като ръководител на Серския революционен окръг той застава начело на т.нар. левица в македоно-одринското движение. Сандански подкрепя идеите за автономна Македония и балканска федерация . След смъртта на Дамян Груев, ръководител на ВМРО, (загинал в престрелка с турците на 10 Декември 1906 г.) в организацията настава борба за власт, в която Сандански вижда основната пречка за амбициите си в лицето на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов.През 1907 г. Сандански започва да застъпва идеята, че македонският въпрос не трябва да се разглежда като национално обединение за българите, а да се постави на една освободена от национализма интернационална основа. От тази гледна точка всички, които агитират за обединението на Македония и България трябва да бъдат посрещани от ВМРО враждебно и третирани наравно със сръбските и гръцките агитатори. Като организатор на екзекуциите на Михаил Даев, а по-късно на Борис Сарафов и Иван Гарванов Сандански носи отговорност за започване на самоизтреблението и за подронването на българската кауза в Македония и за налагането на терора като средство за разрешаване на вътрешни противоречия във ВМРО.Заради това на конгреса през март 1908 г. в кюстендилското село Жабокърт Сандански е изключен от ВМРО и осъден на смърт от Тодор АлександровСлед младотурската революция през 1908 г. Сандански минава на страната на младотурците и влиза в състава на Народната федеративна партия – българска секция. Противниците му го обвиняват, че дори вземал месечна заплата от 50 златни турски лири. През 1909 г. участва в похода на младотурците към Цариград и в детронирането на султан Абдул Хамид ІІ. Впоследствие, разочарован от младотурците, се оттегля в Роженския манастир.От всички членове Серския окръжен комитет – Сандански, Буйнов, Брански, Скрижевски, Кантарджиев, Хаджиев, Паница и Радев – само един, Пейо Радев пада от вражески куршум. Всички останали стават жертва на братоубийството, чието начало слага Яне Сандански.По време на Балканската война подпомага настъплението на българските войски. Сандански е убит на 21 април 1915 г. в Пирин, местноста Балтата от Андон Качарков. Погребан е на около 200 м източно от Роженския манастир. На надгробната мраморна плоча се четат думите му: "Да живееш, значи да се бориш. Робът — за свобода, а свободният — за съвършенство."

Тонка Обретенова, известна като баба Тонка, е родена в 1812 г. в гр. Русе. Родителите и Тончо Поставчията и Минка Тончева са от с.Червен. Женена е за Тихо Обретенов известен абаджия и търговец в Русе. Тя оказва сериозна организационна, морална и финансова помощ на революционният комитет. Русенският революционен комитет, най-важният във вътрешността на България, е основан от сина и Никола Обретенов, в нейната къща. Баба Тонка погребва и успява да съхрани черепа на Стефан Караджа. Синовете и, Ангел, Петър, Никола и Георги участват в различни чети и са убити или изпратени на продължително заточение. По-малката ѝ дъщеря, Анастасия(Сия), е женена за революционера, писателя и публицистаЗахари Стоянов

Видният национал-революционер Никола Тихов Обретенов е роден в гр.Русе (Русчук), административен център на Дунавския вилает, на 28 май 1849 г.

Син е на Тихо Обретенов (6 декември 1808-1869 г.), заможен и просветен за времето си българин, който е обсъждал "народните български дела" с Георги Сава Раковски, и на прочутата "баба" Тонка Обретенова (Русе 1812-1892 г.).

И седемте деца на Тихо и Тонка, достигнали зряла възраст, са неразривно свързани с национално освободителните борби на българският народ.

Атанас (р. 1835 г.наричан "стар иконом" или Барбата) отговарял е за скривалището в дома им, и за пренасянето на оръжие и тайна поща;
Ангел (1837-1894) участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа(1868 г.), е осъден на вечно заточение в крепостта Сен Жан Д'Акр(Акия,Палестина);
Петър(между 1840-1844 - 1868) участник в ІІ Българска легия в Белград, четник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, загива около гр.Севлиево;
Петрана (1842-1932) шие знамената за Червеноводската чета(1875 г.), което по-късно е използвано от Ботевата чета, и знамето на Сливенската чета (1876 г.), пренася тайна поща и оръжение;
Георги (след 1849-1876) убит е като четник в Сливенска чета на Стоил войвода;
Анастасия (1860-1926) помага дейността на братята си, след Освобождението като съпруга на Захари Стоянов, редактира неговите произведения.

През януари 1863 г., Никола Обретенов, ученик в местното училище, участва в изгонването от Русе на гръцкия владика Синесий.

През 1864 г. Никола Обретенов завършва Главното българско училище в гр.Русе.През есента на същата година отива при баща си в гр.Сакча, днес в Румъния, където основават първото българско училище в Сакча, просъществувало до м. март 1866 г. От месец ноември 1867 г. Никола Обретенов е библиотекар и член на настоятелството, на русенското читалище "Зора", основано през 1866 от Драган Цанков и по-интелигентни русенски граждани, превърнало се в една от тайните квартири на Българския Централен Революционен Комитет(Б.Ц.Р.К.)

На 7 юни 1871 г., Никола Обретенов е поканен от Христо Иванов Книговезеца, да се включи в революционната борба, като куриер между България и Б.Ц.Р.К. в Букурещ.

На 29 юни 1871 г. Никола Обретенов отива в Букурещ да представи препоръките си на председателя на Б.Ц.Р.К. Любен Каравелов.

След като е утвърден от Любен Каравелов, Никола Обретенов и Димитър Горов от Гюргево разработват нелегален канал, за пренасяне на поща, печатни материали и оръжие, между Букурещ-Гюргево и Русе.

Следвайки разпорежданията на Любен Каравелов и препоръките на Ангел Кънчев, Никола Обретенов, Тома Кърджиев и Ради Иванов, основават Русенския частен революционен комитет. Учредителното заседание на комитета е на 10 декември 1871 г., в дома на Никола Обретенов (къщата на баба Тонка). По-късно в комитета са приети Георги Икономов, Ганчо Карамаждраков, Иларион Драгостинов, Никола Сакиларов, Захари Стоянов, Никола Табаков и много други.

От 29 април до 4 май 1872 г., Никола Обретенов е делегат на събранието в Букурещ(участват 25 души, представители на частните революционни комитети от България и Влашко), което приема новият устав на Ц.Б.Р.К., преизбира Л.Каравелов за председател на комитета в Букурещ, и упълномощява Васил Левски да образува Привременно правителство в Българско, гдето той намери за добре.

Към края на м. юни 1872 г. Никола Обретенов, по разработения нелегален канал, с помощта на баба Тонка, Петрана Обретенова, Тодорка Миразчиева и Наталия Каравелова пренасят напечатаните устави, квитанции и други материали, униформата, сабята и пушката на Васил Левски.

През 1873 г. Никола Обретенов се запознава със Стефан Стамболов, който изразява желание да се включи в борбата като заместник на Васил Левски.

Между 20-21 август 1874 г. Никола Обретенов участва в заседанието на Б.Ц.Р.К. в Букурещ, което преизбира Л.Каравелов за председател на комитета, избира Христо Ботев за секретар и утвърждава Стефан Стамболов като главен апостол в България, заместник на Васил Левски. През м.август 1875 Никола Обретенов участва в заседанията на Б.Ц.Р.К., вече под председателството на Христо Ботев, на които е решено около средата на м. септември 1875 г., България да въстане. Решено е страната да бъде разделена на следните революционни окръзи: Русенскo-Шуменски, включващ Варна и Разград с апостол, Никола Обретенов; Старозагорски с апостол Стефан Стамболов; Търновски с апостол Михаил Сарафов; Сливенски с апостол Таню Стоянов и Ловешко-Троянски с апостол Стоян Драгнев. На Стоян Заимов е поставена задача да подпали Цариград(Истамбул), на Христо Ботев да доведе Филип Тотю от Одеса, и на Панайот Хитов да води преговори с Белград. До избухването на Старозагорското въстание на 16 септември 1875 г., Никола Обретенов участва дейно в подготовката на Червеноводската чета, и на населението в близките до Червена вода села: Ново село, Щръклево, Липник, Гагаля, Иваново, Кушово, Шикорово, Табачка и др. След потушаването на въстанието, вследствие на предателството на Андрей Момчев са заловени повече от 1000 души. На 27 септември 1875 г. Никола Обретенов се укрива в дома на Карамихайлов, драгоман в Руското консулство, който организира бягството му в Румъния.

През м.септември 1875 г. Никола Обретенов и Стоян Заимов, са настанени от Димитър Горов, в една квартира в Гюргево, която наричат "Казармата". През октомври към тях се присъединяват Панайот Волов, завърналите се от Цариград, Георги Бенковски и Иваница Данчов, и Христо Караминков. Към края на месец октомври от Букурещ идват Стефан Стамболов и Иларион Драгостинов.

Към средата на м.ноември 1875 г. е създаден и започва да заседава Гюргевският революционен комитет под председателството на Стефан Стамболов. За секретар е определен Стоян Заимов, а членове са:Панайот Волов, Никола Обретенов, Иларион Драгостинов, Христо Караминков, Георги Апостолов, Никола Славков, Георги Бенковски, Георги Икономов, Георги Обретенов и Георги Измирлиев.

Заседанията продължават до 25 декември 1875 г. Решено е да бъде подготвено въстание, което да избухне на 11 май 1876 г. За целта страната е разделена на 4, според Никола Обретенов на 5 революционни окръга: І-ви Търновски, с апостоли Стефан Стамболов, Георги Измирлиев, Христо Караминков, Христо Иванов Големия и др.; ІІ-ри Сливенски с апостоли Иларион Драгостинов, Георги Икономов, Георги Обретенов и Стоил Войвода; ІІІ-ти Пловдивски с апостоли Панайот Волов, Георги Бенковски, Захари Стоянов, Тодор Каблешков и др.;ІV-ти Софийски с апостоли Никола Обретенов и Никола Славков и V-ти Врачански с апостоли Стоян Заимов и Георги Апостолов(революционните окръзи са дадени по Никола Обретенов).

В началото на 1876 г. "апостолите" се отправят към определените им революционни окръзи.

На 24 януари 1876 г. Никола Обретенов и Георги Апостолов преминават Дунав при Оряхово и се отправят към гр.Враца.

Във Враца Заимов и Никола Обретенов, отчитайки обстановката, решават той и Георги Апостолов да се върнат в Румъния, за да купят оръжие и при избухване на въстанието да го донесат във Враца, с чета. Никола Обретенов и Георги Апостолов, с помощта на Крайовския Революционен комитет, закупуват оръжие и муниции, а големият родолюбец Христо Ботев пламенно се заема с организирането на четата. На 17 май, понеделник, 1876 г. Никола Обретенов с четата водена от Христо Ботев слиза от парахода "Радецки" на Козлодуйският бряг, където четниците целувайки родната земя се заклеват пред знамето, изработено от сестра му Петрана Обретенова.

Никола Обретенов участва във всички битки на четата. Бил е с Христо Ботев при смъртта му на 20 май 1876 г.На 3 юни 1927 г., като член на нарочна комисия, Никола Обретенов установява точното място на гибелта на поета-революционер Христо Ботев, за което е съставен протокол.

След един месец изпълнен със сражения, скитане и глад из неприветливата през тази 1876 т. планина, на 17 юни Никола Обретенов, заедно с другарите си Сава Пенев, Димитър Тодоров и Стоян Ловчалията са предадени от братята Пенчо и Петър и заловени в Балювият хан близо до с.Шипково, Троянско от турската потеря.

Съдът в Търново ги осъжда на смърт. Присъдата не е подписаната, и осъдените са изпратени в Русе да бъдат съдени от извънреден съд.

Извънредният съд в Русе, отново ги осъжда на смърт чрез обесване.

Никола Обретенов и Стоян Заимов са разкарвани из целият град(Русе) с присъдата окачена на шията им.

По заповед на султана присъдата е заменена с вечно заточение в Мала Азия.

На 2 юли 1876 г. в крепостта Сен Жан Д'Акр, Никола Обретенов се среща с брат си Ангел заточен 8 години преди това, като участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Освободен по силата на капитулациите, към Санстефанският мирен договор, през 1878 г. Никола Обретенов се завръща в освободеното си отечество.

Никола Обретенов активно участва в строителството на съвременна България. Членува в либералната, по-късно народно-либералната партия, продължавайки сътрудничеството си със Стефан Стамболов. Бил е окръжен управител в Тутракан, в Силистра, където дейно участва в потушаването на бунтовете на офицерите русофили, и в Русе.

През 1907 г. Никола Обретенов е избран за народен представител и кмет на Русе.

Навършил 90 годишна възраст, на 11 октомври 1939 г., в гр. Русе Никола Обретенов умира, няколко дни преди официалното честване от русенското гражданство на юбилея му. Така си отива от този свят последният представител на поколението отдало своята младост на борбата за националната независимост на България. Най-добрата характеристика за човека и революционера Никола Обретенов, може би се съдържа в Прощалното писмо, което пише до майка си, при заминаването му с Ботевата чета:"А ти, мамо, недей престава никога от да се трудиш за народа си, не се страхувайте от нищо и от никого...За слава никога не гледайте, а за чест и правда - то е най-светото нещо на този свят."